Последния Бастион

Ето я там. Моята Инна. Стои кръстосала краченца на големия грозен стол на дядо Коледа в мола и небрежно разглежда Една седмица в София. Красива, руса, инатлива, смела, безотговора, независима...Едно от онези същества, които Бог е сложил на този свят сякаш специално за теб за да можеш от време на време, когато то дойде до гуша, да си кажеш „Ех, не е толкова зле, поне мога да звънна на Инна”.
Иде ми да изкрещя отдалеч, още преди да ме е видяла „Обичам те!”, да се затичам и да я гушна до задушаване. Само, че от това тя само ще се намръщи и ще стане още по-раздразнителна, а по телефона вече ми спомена, че туку що си е скъсала поредния чорапогащник от 16 лева. Така че се стърпявам и с ръце в джобчетата и най-милата ми усмивка, която се надявам изразява цялата топлина, която изпитвам всеки път, когато я видя, се приближавам и казвам най-ведрото си и щастливо:
- Инна-а-а-а-а-а-а-а-а-а!
Тя ме поглежда и се усмихва. Нейната усмивка. Сдържана, иронична, но искрена до послената извивка. Очичките и блестят и знам, че се радва да ме види. След малко, ще започне да бърбори и веднага ще се свестя. Няма по-забавен човек от Инна. Всичко, което казва е така иронично, така необикновенно, пропито от тънак хумор, че се чувстваш като в американски ситком ама от хубавите, върху чиито диалог са работили поне петима сценаристи и са били наети класни актьори за по няколко милиона парчето.
Само че тая вечер представлението е само за мен. Ще му се насладя. Имам нужда да се поглезя. В момента самоуважението ми се е сринало в петите и всеки път когато се сетя как за последните 24 часа съм се предложила три пъти най-чистосърдечно, всеотдайно и цялостно и всеки път съм била брутално отвърляна ми иде да се свия на кълбо на земята и да вия и рева като ранено животно. На Инна това никога не би могло да се случи, тя е силна и независма, истинска мъжомелачка, затова и се обадих на нея.
- Бахти грозния неудобен стол! Мисля, че дядо Коледа ще има хемороиди тая година и децата ще лапат. Айде към най-близкия китайски, имам нужда от порция силна витаминозна китайска храна.
Китайското е витаминозно почти колкото Макдоналдс и Инна го знае. Но не споря.
- Айде!
Оглеждам я. Русата и косичка е безупречно небрежна, дебел черен чорапогащника с бримка, спортни бутушки, мини сакче наместо дамска чанта, супер сладурското шалче на сини и черни квадратчета върху оранжев суетшърт и дънкова пола до коляното, която обаче е така ужасно тясна, че на Инна и се налага да ходи като малка китайка, правейки двойно повече стъпки за интервал време за да върви с нормалния си ход. Коментирам нещо в тая връзка, а Инна се смее.
- Трябва да ме видиш как се качвам в автобуса, не така, като при норманите хора, а така... – завърта се на 90 градуса и повдига краче в скъсан чорапогащник все едно, че се опитва да прескочи ниска оградка.
Смея се. Но при все, че Инна изглежда и се майтапи както винаги го е правила, нещо не ми изглежда съвсем във форма. Изглежда ужасно измъчена,отново е отслабнала, с торбички под очите, няма глас, а носа й е червен. Дими спомена, че е била болна и миналата седмица, явно няма подпбрение. Хммм. Дори ходи леко прегърбена, а преди винаги е ходела гордо-гордо с циците напред. А какви цици само!
- Инн, болничка ли си? Не ти ли е студено, защо не носиш по-дебело яке? - питам с критичен поглед отправен към възкисичкото, черно шушляково якенце, което би изглеждало по-на място през някоя лятна вечер наметнато връз рокля с гол гръб.
- Това е зимното ми яке – отговаря Инна сериозно – зимата е най-студения сезон, така че на човек трябва да му бъде студено, което показва, че избора ми на яке е бил правилен. Освен това виж как му се огъва якичката!
Абсолютна безсмислица, но и аз бих казала нещо такова, ако се опитвам да оправдая абсолютно неподходящото си яке. Което всъщност се е случвало, така че се разтапям от умиление. Сядаме в китайския и си поръчваме някакви там зеленчуци, плюс Старопрамен за мен и фрапе (през зимата?) за Инна.
Говорим си глупости, абсолютни безсмислици. Въобще един супер неинформативен, но адски разтоварващ разговор. Точно от това имам нужда. Да не ме питат как е в Берлин и как е ученето и т.н. Да забравя, че там съм абсолютен неудачник, без работа, без жилище, без приятели. Че съм се върнала в България със светлата надежда за едноседмично любовно щастие, която наскоро се е сринала из основи. Че ужасно ме боли и че се мразя задето съм така слаба и глупава.
Обсъждаме общите сериали, обсъждаме как брат й и две от приятелките й я занимават с някакви простотии около сватбите им. Инна мрази хора, които се женят. Но не от общоприетите причини, демек завист. По-скоро я дразнят как се лигавят и как си измислят обич, която ги прави зависими и слаби, когато най-вероятно просто се търпят за да не са сами, като в процеса съвсем се самоотричат и забравят приятели си. Познаваме се от години, но не съм я виждала със сериозна връза. Само хора, които забърсва понякога в Строежа, с които спи, но с които не се гушка после. Всъщност обикновено става и се прибира, въобще не остава при тях след като са се ебали,нито после им звъни. Тя е като женския вариант на Чък Бас. Неуязвима. Последния бастион на женска независимост.
- А на работа е толкова противно. Постоянно ме занимават с някакви неща...все по често се заключвам в склада в истерични пристъпи за да не изперкам. А и Николай вече не ми обръща внимание!
- Николай? – питам аз развеселено. Увлеченята на Инна по колегите й винаги си струват разказване. Първо беше безумно и абсолютно безнадеждно влюбена в гей-шефа си Васко, който наистина беше много сладък. Само че той напусна и се наложи да си намери друг...гей, когото да обича – Бацов. Поне там нещата бяха по-споделени. След като и той изсвиряса за някъде си падаше за малко по едно изключително грозно и недружелюбно създание със супер смешно име, което вече не помня. Предполагам защото все пак беше необикновен поне в аутсайдерството си, а увлечението по него също толкова невъзможно, най-вече защото Инна щеше да престане да го харесва в минутата, в която той прояви накакъв интерес.
- Аз съм едно голямо клише – изрусена, скъсан чорапогащник, изнервяща работа и съм безумно влюбена в шефа си.
- Шефа ти? Г-н О-огнянов? – опитвам се да си спомня аз името, което тя е споменавала преди в близка корелация с думата шеф. – Той не е ли на 50 някъде?
- Овретенов, той е собственика. Не, имам нов шеф. Марайке се прибра в Германия и го наеха.
Поглеждам я съжалително. Единствената причина да се задържи толкова дълго на тая вбесяваща и нископлатена работа беше защото искаше да я направят проджект-менаджер, когато Марайке си тръгне. Бе казала, че ще напусне на минутата, ако наемат нов шеф.
- Ама Николай е толкова хубав... и не ми обръща никакво внимание вече. – Получавам някакъв дежа-ву проблясък, но си казвам: Не, това е Инна, тя не би могла да изпадне в мой тип ситуация.
- А преди да го направят мой шеф си бяхме толкова добре. – Хронологията на изказването ме обърква и я поглеждам неразбиращо. - Ние се запознахме преди това и бяхме излизали вече от около два месеца, когато го наеха.
- Аха-а-а, - казвам аз несигурно. И малко по-малко от несвързаните й приказки ми става ясна цялата история.
Запознават се в Мохито някъде в края на Август, началото на Септември, пасват си и почват да се виждат. ( От кога Инна излиза за повече от един път с хората, с които спи?!?!). Той е забавен, амбициозен, висок и носи костюми (?), хората го харесват и явно не е гей. Тоест точна противоположност на хората, по които досега си е падала. Слуша музика подобна на нейната (подобна на моята), въпреки че веднъж да ходили заедно в Биад (What the fuck??!?!) и дори гледа сериали, а на първата им среща са говорили как трябва да се оженят на Нова година, което тя си спомня, а той явно е забравил, което направо влудява Инна. Освен това имат една камара общи познати и приятелите му са много свестни, ама напоследък, като излязат с тях те я свалят, което пък явно означавало, че той най-вероятно им е казал (на приятелите), че няма нищо между тях двамата. През Ноември го наемат за нейн шеф, а тя знае че той е кандидатствал за там, но не му е казала, че и тя там работи и че позицията си е нейна. Стават ясни нещата, след като го одобряват. Сега тя му се влачи по гъза и се докарва до нервна криза всеки път когато той говори с HR - ката за повече от половин час. Върши му по-голямата част от работата, а той се държи с нея като с изтривалка. Дори понякога и звъни късно вечер копелето от разни места да ходи да го прибира. Ляга на леглото й облечен и с обувки, а на сутринта просто си тръгва.
- За рождения му ден на 11-ти ноември (бел.ред.: и е Скорпион, мамка му!) му купих торта със снимка на Фемили гай отгоре. Те бяха едни истории, трябваше да нося снимка в сладкарницата и там с някакви плаки я лепяха...А той въобще не се зарадва, прибра я някъде и повече не я видях. Сигурно я е изхвърлил минутата, която е излязал от офиса.
- Фемили гай?!?!? – изохквам аз и извръщам поглед защото вече ми се гади.
- Но поне поддържа историите ми в офиса. Когато хората питаха по какъв повод са бонбоните от рождения му ден и аз им разправях, че брат му е спечелил аматьорски бокс шампионат, той потвърди. – Инна се усмихва щастливо.
Иде ми да я прасна с вече празната ми бутилка от бира. Не затова я извиках. Трябваше да ме развесели. А вместо това тя умира да плямпа само за него, явно е нямала търпение да започне, доволна, че е намерила още един слушател, при това нов, незахабен, понеже на останалите доверени слушатели явно вече им е дошло до гуша от слушане.
- Инннааааааааа! Опомни се! Ти не си такава, не можеш да се влюбиш неконтрулируемо и безрезервно в някакъв тъпак, като всяка останала жена. Като мен. Моля те...
Само че тя пак се усмихва тъжно и щастливо едновремено. Знам го аз тоя поглед. Безбрежна радост от чуството на любов, което прелива в теб и тъга, мирова тъга, понеже знаеш, че нищо няма да излезе. Иде ми да я хвана за раменете и да я разтръскам яко, да й се раздрънчат всички вътрешни чаркове, барем се наместят и си стане предишната Инна. Но е безнадеждно.
И така. Замина си и последния ми бастион, срина се и той от любов. Дееба.