Mando Diao

Някъде на четвъртата минута след края фалангите ми осъзнаха, че са част от пръстите ми, китката ми схвана, че ръката ми е закачена за нея, лакътят ми бавно и несигурно се задвижи, предизвиквайки извивка у изненаданото рамо. Дланта намери лицето ми и хилядите малки рецепторчета във върха на пръстите ми се пробудиха за да установят със сигурност, че главата ми си е все още там, на мястото си, върху онази част от тялото ми, наречена врат, която мислех, че отдавна съм счупила в шеметно денсене, премятане и блъскане с хилядите мокри, бездиханни, разглобени тела по време на двучасовия гиг.
Невероятно. Всичко ми е на мястото. Даже изкълчен глезен нямам. А кецките ми се развързаха още на втората песен и понеже беше абсолютно невъзможно дори да си помисля да се наведа да ги завържа, през цялото време се подмятах насам натам като обект на вуду кукла, командвана от хора неосъзнаващи контрола си над мен, но неволно настъпили сивите вързанки.
Сърцето ми още бумти в ушите. Изплезила съм език като куче, но няма съмнение че съм там, че съм жива.
И в същото време съм някой друг. Мая от преди два часа беше наивно, мило, леко отегчено и незадоволено дете. Сега е само спомен, не съществува. "Аз" съм прегазен от музикален ураган дух, тяло правило секс до пълно изнемощяване с 2000 души, измежду които и членовете на групата. Да, членовете на групата. Обичам ги безмерно.
И когато се намеря напълно, тоест когато сред бирени чаши, изгубени кецки и концертни флайери другите части от тялото ми бавно намерят ръката, главата и глезените ми, когато събера сили да надигна шишето с вода до безплътните си сахарени устни, когато в мозъка ми бавно си пробие път съмнението, че видиш ли - да знам колко странно звучи, но мозъкът ми от край време си е малко ограничен; та когато милият бавно съумее сам себе си да се убеди, че живота продължава и след концерта, тогава може би ще си помисля, че това е било най-невероятно якото, мега факен разбиващо, кърещо мивки, вани и друго обзавеждане за баня преживяване, в което някога съм взимала участие.
Но дотогава има то-о-о-олкова много време. За сега ми стига просто да си лежа тук на мръсния под и да чакам да се сглобя подобно на един Tерминатор две (Мая - част 2!), наред с другите полуживи, полутела, които са ми по-близи, по-мили и по-красиви от всеки, който съм срещала някога. Защото са 100% чувство и нито грам материя. Защото не лъжат, не се крият и не се срамуват. Просто свободни духове, малки музикални атомчета реещи се в пространството, срещащи други атоми, примерно моя, и произвеждащи жарко електричество, мощни кибер оргазми, чиста магия.