0.01.

Аааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааа-а-а-а!!!

Туп-туп, туп -туп туп-туп...

Глухо бумти сърцето ми, докато се надигам от леглото и сядам пред лаптопа. Звука вибрира в ушите ми. След няколко яки пафвания, 3 чаши вино излочени като сокче, 2 консерви херинга (за да почета днешния Никулден) и множествен оргазъм след обилно мастурбиране под акомпанимент на Sonic Youth – Superstar, се чувствам готова да създам първия си Блог.

От някое време насам много ми се крещи. Днес се опитах да покрещя в скайп, беше яко. Пък и бях окуражена да крещя щом така ми идвало, от една особа с рядък статут в личния ми свят, с която си чатих в онзи момент. В резултат ми се докрещя още повече.

Отдавна вече обмислям отварянето на блог. Не, че съм дотолкова самомнителна, че да смятам че имам нещо за казване, което хората задължително трябва да прочетат. Но много ми се „казва” нещо. Застава ми се на най-високата планина, на най–острия връх. С една ръка съм се хванала ей така за върха, като за вертикално поставено копие, с краката се подпирам о последния по-голям камък, преди върха да изтънее като сталакмит под открито небе; другата ми ръка се подмята свободно из пространството, като ръката на Тодор Живков на незнам кой под ред пленум на БКП, сегашната БСП, някак подканящо многоликото вавилонско множество насъбрало се в подножието. Вятърът брули в лицето ми, играе си с косата ми и ме кара да присвивам очички и да разтеглям усмивка. Красиво е, мирно, някак вековно... В същото време съсвем революционно ново и живо. Никой досега освен мен не е бил там, не го е правил.

- Ебе ми сеееееееееее!

- Еееееееееееехеххехехееееееееее, ей!

- Лов енд пийссссссссссс!

- Протект дъъъъ нейчъъъъъъъъъъъ!

- Недеееееееееееееееееееееееееееей...

Последното е отправено към момчето в подножието на върха, което тъкмо се кани да се качи в лъскавото бмв и за да засмуче грънясалия кур и спуканите топки на въздъртия бизнесмен седящ вътре, докато колата се изкачва нагоре по склона на върха. Недей...

Този блог е вече факт. Дори момочето да не ме чуе и никой никога да не разбере колко мн ми се ебе, Просто желанието за крещене вече е по-силно от всичко.

От няколко седмици вече, съм в Белин. Супер якия град. Разбирам фразата, но тя не значи нищо за мен. Привързала съм се вече, нямам възприемчивоста, любопитството и искреността на децата. Липсва си ми моята локвичка кал, при все че я познавах отлично и знаех колко точно гаден е всеки малък сантиметър от блатната й повърхност. И знам, че е глупаво. И знам, че избора ми бе правилен. Но ми се крещи. Искам всичко, което изпивам да намери отушник и да ми олекне.

Не можах да се сетя за по-подходчщо име от berlin calling...

Моя вик от Берлин.

(in reference to the above-inaugurated blog, the reader is strongly advised to review the legendary album London Calling (1979) , by The Clash)