Лисабон, Търново, Берлин

По улиците на стария Лисабон има трамваи, които трябва да се движат на заден ход, когато обърнат посоката понеже уличките са така ужасно тесни, че няма място за разминаването на две машини. Човек просто трябва да се притиска о топлите стени на сградите докато минава трамвая. По уличките на старо Търново пък въобще няма трамваи. Всъщност там често пъти няма място ни за коли, ни за велосипеди, нито дори за повече от двама души наведнъж. Така тесни са, че трябва да се пристискаш о стените на старите, по-новите и чистак бърсак новите възрожденски къщи, докато се разминаваш с хора в другата посока. Освен това често са така безумно стръмни, че трябва да се подпираш и в стените докато вървиш надолу, за да не ти се завие свят и да се катурнеш по очи.

В Берлин няма тесни улички, по които трамваите да се движат на заден ход. И стръмни улички като тези в Търново няма. Не мога да локализирам и стария град. И стените на сградите не са топли. Всичко е просторно, равно и студено.

Някой нарича Берлин Франкенщайн сити понеже е като експериментално сглобен от два екстремно различни града, които случайно са се намерили един до друг и са носили едно и също име след края на Студената война. Наистина има нещо нечовешко в Берлин, нещо фантатсично. Не навсякъде – Кройцберг и Фрийдрихсхайн са принципно приятни кварталчета, но в случая неспособни да замажат положението. Това, което определя човешкия облика на един гард са впрочем хората. За мен няма да има разлика ако по един неведом начин всички хора в Берлин изведнъж изчезнат и просторните булевади, министерства, университети и музеи изведнъж останат празни.

Все ми е тая. От три месеца съм тук, но гардът ми е чужд. Не съм видяла достатъчно може би, не съм се просмукала още от уникалната му атмосфера? Ама не е баш така. Видях го и го почувствах. Почувствах го празен, студен и самотен. Града ми крещи „все ми е тая”, а аз беззсмислено и нихилистично му отвръщам като ехо „И на мен!”. Дали Берлин е моя град? Ами не знам, може да си пасваме. Може и аз да съм студена, самотна и празна. Но ако температурата ни е еднаква тогава защо тук ми е така ужасно студено?

Бррр. Да се върнем на юг.
По уличките на Лисабон и Търново е полезно човек да се мотае с някой друг. Тогава имаш претекст да се притискате заедно в стените на топлите сгради докато минава трамвая, или протегнал блуждаеща ръка да се подпреш, почти неволно, на любимо рамо, длан или гръд. Падането надолу е съвсем невъзможно ако се вкопчиш с устни в тези на човека до теб, държи по-здраво и от най-якия алпинистски клин. Но внимание – само ако е взаимно. Всично е по-лесно за двама. Никоя уличка не е прекалено тясна за притискане, или прекалено стръмна за вървене. Човек е удароустойчив на трамваи и не се бой от високо, защото все пак може да лети.

Това за Лисабон не го знам със сигурност. Четох го в един разказ на Богдан Русев, но е красиво и го вярвам. А щом го вярвам значи е истина. Всъщност и трика с вкопчването с устни по уличките на милото родно Търново не го знам от първа ръка. Усещала съм обаче магията на мястото и винаги съм искала да го пробвам.

Досега три пъти само ми се е случвало да се разкарвам из старо Търново с устни за вкопчване под ръка. Единия път бях така малка, а усните така неумели, че цялото начинание беше предварително обречено. Едва ги притисках лекинко и неловко в тези на другия, все едно че се целувах с огледало. Втория път вече ужасно много ми се вкопчваше, но другия беше вкарал идниферент моуд и нехаеше за страха ми от стръмния и хлъзгав път надолу (а беше и зима!). Третия път на мен не ми се вкопчваше много много в настоящия „друг”, добре си се чувствах на земята, той не ми вкарваше импулс за летене.
Не губя надежда че един ден ще се случи да съм там в правилния момент с правилните устни. Ще бъде невероятно. Хиляди ангели ще пърхат с крила около нас и от създадената въздушна струя ще се изтреляме толкова високо, че ще сублимираме в друго физично състояние. Ще създадем нова чакра на блаженството. Патолозите ще трябва да измислят нов наркотик за свръхдозата от която ще ни намерят мъртви, блаженно размазани на земята след дни, месеци, може би години (?) реене в междувремето и пространството. Защото когато паднеш от толкова високо няма начин да оцелееш.

Може би Берлин не е чак толкова безнадежден. Може би въобще не е в града проблема. Вярно – трамваите са съвсем нормални и няма стръмни улици, но поне има безумно много ангели. Това всеки го знае, Вим Вендерс даже филм направи по въпроса. Понякога ги чувствам край мен, много по-осезаеми от истинските хора. Ако си представиш Берлин без хората, поне ще останат ангелите. Града ще бъде един вид рай, един подреден, но пуст рай. Пърхаето на крилата им не ме изсрелвя никъде. Понякога ме натъжава и разплаква, но със съзнанието им на полубожества и хилядолетната им ароганстност, на ангелите въобще не им пука за лигла като мен.

Мда. И без да пиша цялата тази тирада и да съпоставям една камара европейски градове всичко е ясно. Проблема е, че „тебе” те няма. Както винаги. И ти си ангел, и ти си от пърхащите арогантни създания. Рееш си се някъде в друго измерение и не те ебе, че те чакам от сума ти време. За разлика от телата ни, световете ни са несъвместими. Като идиот съм зациклила, постоянно мисля за теб. За безплътните ти устни. Понякога ги чувствам почти реални, но не мога да отвърна. Нама крепко рамо, няма дори и топла стена на която да се подпра. Падам, сривам се постепенно надолу. Защото теб те няма, безплътен си.