Психоанализа

Сънувах чуден сън. Те сънущата винаги са чудни, да им се неначудиш значи.
Та бях в Германия и трябваше да се прибера към България. Въпреки че въобще не приличаше на Германия, не беше култивирано и модерно, а по-скоро като при нас си беше, че и по-на изток от рая. Едно недоразвито, бедно...хората продаваха по улиците като на битаците от 90-те години и носеха палта като в кумунистическа Русия и също толкова стари.
Качвам се аз на влака (от всички превозни средства!) и Николай е с мен, ама смътно усещам, че сме се скарали или нещо просто си се мръщим. Което него го забавлява, а мен ме ядосва. Колкото повече го забавлява, толкова повече ме ядосва. На всичкото отгоре се ядосвам, че се ядосвам и въобще нервна история.
Влизаме в купето, а то е обзаведено като някогашен салон от 17-18 век и е също така просторно. Хората са насядали покрай стените, като в купе, ама някак странно изглежда, предвид че в центъра остава супер много свободно място. Тоест сега ми е странно, но в съня ми съвсем нормално си беше. Та сядаме си ние и аз осъзнавам, че и Радослав Парушев е там. Аз никога не съм срещала Радослав Парушев, но дори и в съня си знам, че той не така трябва да изглежда. Нисък, ухилен, с къса войнишка подстрижка и чиста бяла тениска. Бъобще много спретнат, като едно средностатистическо социалистическо пионерче от село или от малък град. Бе въобще не като Чарли и въпреки това няма съмнение, че е той. Не си спомням дали си говорим, май да. По-важни в сънищата са усещанията, а аз усещам, че с Чарли сме си близки. Само че продължаваме да се караме с Николай, което пречи на сближаването ми с Чарли, който ни гледа и явно също му е забавно като на Николай. Което ме засега и ми се приисква да изляза от купето, далеч от двамата, и да направа нещо свястно от което да се помирим и тримата и аз да съм доволна понеже именно моята инициатива е довела до помирението. Тъпо.
Решавам, че ще изляза да купя бира на гарата на която сме спрели. Николай ме предупреждава, че влака ще потегли, но аз го игнорирам. Слизам и естествено влака тръгва и аз съм някъде в дълбоката Германия, без багаж и с пари за бира. И както съм отчаяна и си се вайкам какво тъпо парче съм и разпитвам хората от битака край гарата как е и кога идва дъ некст трейн ми звъни телефона.
Чарли е. Казва, че ще слезе на следащата спирка за да пътуваме заедно. Милия. Аз някакси се домъквам до там, а той вече ме чака до автобуса, с една ръка го задържа да не тръгне, а с другата държи мрежа с бира. Точно така, мрежа, като за портокали, само че с бира вътре.
Хоп-троп и сме в автобуса, който пътува за България. Той е весел и слънчев. Заедно с нас пътуват труженици по потници, жени кърмачки и селяни с мутики и клетки с кокошки в тях. Но е доста просторно и някак уютно. Някакво ретро бусче е, Чавдарче, и ми напомня за времената, когато с баба ходехме летоска на лозето. И хората са същите, само че тогава го мразех поеже миришеше. Пък сега си е супер понеже Чарли е там.
Седиме си ние на седалките, които естесвено са удобни и просторни като диван, пиийваме си биричка, говорим си и си се смеем, само ние двамата. Все едно, че от 1000 години се знаем. Аз и Чарли.
Въобще не знам стигнахме ли до България или завинаги останахме да си говорим и да си пием биричка в автобуса. Както казват китайските философи важно е пътуването. Имаше и разни флашбекчета, които досадно ми прекъсвха Радославопарушевия сън. Например спомням си някакъв модерен вариант на пиесата Райна Княгиня (!) само че във формат американска колежанска комедия (!!!) с Кирстен Дънст в главната роля. Не се загледах за дълго и бързо си се върнах към моя си канал.

Събуждам се и ми е адски неприятно да осъзная, че още съм в модерната и култивирана Германия и не пътуваме под ръка с Чарли из немското гето. И си се питам, защо, защо за Бога, ще се връщам за България, ще се карам с Николай, ще пътувам именно (било и насъм) с Радослав Парушев. Въобще, що за безсмислици съм пуснала за прожектиране на вътрешночерепния си екран тоя нощ и дали петте бири които изпих снощи имат пръст в световната сънна конспирация. Съществува хипотезата, че в действителния живот нещата се случват точно обратното на сънищата. Демек няма да си ходя за България, няма да се карам а Николай и най-важното и най-вероятното, няма да се срещнам с Чарли в бароково влаково купе и никога няма да си приказваме задушевно седнали на задните седалки на някой Чавдар. Жалко. Благодаря ти мило мое подсъзнание за това така навременно напомняне. Сега поне няма да си създавам излишни илюзии. Ха!
Ама щеше да е хубаво, май. Тоест, в съня беше хубаво значи в истинския живот не би се получило. Дори и да се срещнем, което нама да се случи, понеже вече стана насън. Той би трябвало също да го знае и да не си създава излишни илюзии. Сигурно ме е сънувал вече, но не знае, че съм аз понеже никога не ми е чувал името. Въпреки че в сънищата имената са образни, ефимерни, неопределящи и маловажни. Интересно как ли съм изглеждала и какво ли съм правила в неговия сън и дали на сутринта си е спомнял за мен?