И пак гледах "Седем години в Тибет".
Човекът е загубил всичко: семейство, свобода, приятели, достойнство...Дори храна,вода и дрехи не са му останали.
Паднал по гръб наблюдава как последната му връзка със земния свят се отдалечава надолу по пустия тибетски склон, помъквайки след себе си последните останки от себеуважението и човешката му природа.
Намира сили да извика "Не такъв трябваше да бъда!". Изправя се, настига живота си надолу по склона и си го връща обратно.
Там насред тибетската пустош, надолу пропаст, нагоре божествено небе, едно гладно, изпощаляло, мръсно човешко същество прави крачката от човек към личност.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)

Няма коментари:
Публикуване на коментар