Опитвам се да видя най-черното черно. Да го разстеля пред погледа си отвъд затворените ми клепачи. Да обвия с него съзнанието си, да го просмуча до ядрото на всеки неврон.
Искам нищо друго да не съществува. Само безкрайно черно.
Вместо това зад клепачите ми прескачат какви ли не цветове и форми. Искрици в мрака, нощни пейзажи, черни къдрици, графики с въглен на несъществуващи съзнания...Всички заедно, за секунда. После изчезват. Нов напън на съзнанието ми да постигне черен покой. Нов поток чудесии в черни краски.
А света спи от няколко часа. Как по дяволите го е постигнал?!?
Искам да мога да видя в съзнанието на другите. Техните образи. Дали се сменят толкова бързо, че човек да не може да ги запомни. Искам да знам колко е черно черното на майка ми, която спи в съсдната стая. Колко трудно е дошло. Искам да си открадна от нейния покой.
Но черното, покоят ми бягат все по-далеч. Като да гониш хоризонта.
И се отказвам, естествено. Не случайно му викат "будна" съвест. Ставам и почвам да драскам с черен химикал думи по бяла хартия.
I'm sorry.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар